Във всички времена, между различните чувства, които изпълват човешката душа, най-силното, най-градивното и най-прекрасното е любовта. Цялата философия на човечеството може да се обобщи с една дума – “любов”. Тя е магията, която носи радост, топлина и сигурност в нашия забързан свят. Благодарение на любовта хората показват най-доброто, на което са способни и отдават част от своя живот и своето сърце на някой друг, без да търсят отплата, компенсации или благодарност.
**Това са лично мои размисли по въпросите за съществуването, избора и Бог. Не ангажирам никого с моята гледна точка, но бих се радвал да разбера какво мислите за нея. (E-mail me!)
Webmaster GEO
Във всички времена, между различните чувства, които изпълват човешката душа, най-силното, най-градивното и най-прекрасното е любовта. Цялата философия на човечеството може да се обобщи с една дума – “любов”. Тя е магията, която носи радост, топлина и сигурност в нашия забързан свят. Благодарение на любовта хората показват най-доброто, на което са способни и отдават част от своя живот и своето сърце на някой друг, без да търсят отплата, компенсации или благодарност.
Като цяло, любовта е насочена към сливане на двама души, към сливане на техните индивидуалности. В този смисъл, за да бъде това сливане пълно, трябва да настъпи и сливане на свободата на двамата. Ако всеки се стреми да запази свободата си и никой не иска да се откаже от нея, то тогава не можем да говорим за любов.
Ако само единият е готов да се лиши от индивидуалната свобода, се получава дисбаланс, в който единият има преимущество, но в този случай говорим за едностранна любов. Няма отговор на желанието за споделяне и обединение.
Защо е нужно това споделяне на свободата? Свободата, въпреки че е най-неопределеното нещо на света след Бог, може да бъде оприличена на балон – сапунен мехур – крехък и пластичен, с неопределени форма и размери, но въпреки всичко осезаем. Всеки човек има своя свобода, свой сапунен мехур, който пази с цената на много жертви. В някои случаи мехурът се смалява, променя формата или размерите си, но същността му – свободата – остава.
Когато двама души се влюбят, те искат да споделят всичко, да дадат всичко, което имат на другия, за да преживяват всичко заедно. Ако любовта е достатъчно силна и искрена, те ще пожелаят да споделят и свободата си, своя скъпоценен сапунен мехур. Моето мнение е, че единствено в този случай може да се говори за любов изобщо. Само ако двата мехура се слеят в едно цяло, може да съществува истинска любов. В този смисъл могат да се разбират и думите на Ларошфуко: “Има само един-единствен вид любов, но с хиляди различни копия”. Същността на любовта наистина е една – даване, раздаване на всичко, включително и на свободата.
Но как е възможно да даваме свободата си на другия, а в същото време да се честваме сякаш имаме криле, когато сме влюбени? Отговорът отново е в сапунените мехури. Сапуненият мехур на всеки един от нас, независимо колко е голям, е по-голям от него самия и той в повечето случаи може спокойно да се разхожда в него. Е, понякога се налага да се свием на кълбо, за да не бъдем смачкани от някои по-едри мехури, но въпреки това оцеляваме, докато мехурът не стане толкова малък, че да не може да ни побере.
А какво се случва, когато двама души искат да дадат своите мехури един на друг. Резултатът е сливане на мехурите, при което всеки от двамата се оказва в един, най-често двойно по-голям мехур, от този, в който е бил преди. Естествено е човек да се чувства по-свободен, когато е в мехур, голям колкото бална зала, отколкото когато е в малка стаичка. Когато има взаимна любов и всеки дава на другия своята свобода всеки печели, защото отказа да се приеме свободата на другия като отплата кара двете “свободи”, двата сапунени мехура да се слеят и да поберат и двамата в себе си.
Същността на любовта като даване на свобода обяснява много от загадките на влюбването и развитието на любовта. Трудно ни е да се влюбим, защото да се влюбиш означава да дадеш, а даването е противно на човешките инстинкти. Единственият човек, който е давал всичко, наистина всичко от себе си, е Христос. Той не се е скъпил да раздава духовното си богатство. Той е дал дори живота си, когато са му го поискали. Голяма е наградата за всеки, преодолял животинските инстинкти, за всеки, който не се уплашил да даде най-ценното си – свободата.
Наградата е очаквана, но неосъзната – по-голяма свобода!
Тази награда обаче в някои случаи не е достатъчно голяма. Пробуждат се егоистичните желания на единия или на двамата и тогава, малко по-малко или изведнъж, сапуненият мехур са разделя на две, оставяйки всеки със своята му свобода и с чувството за потиснатост и отчаяние. Всеки би бил потиснат и отчаян, ако го преместят да живее в кучешката колиба след като е усетил какво е да се живее в царския дворец.
Свободата е основното, което ни дава искренната и дълбока любов. Трудно е обаче да я получиш, защото преди това трябва да дадеш, а за това се иска смелост. Само смел човек може да поеме риска да се влюби и да даде свободата си на друг човек. Най-смелите хора на света за мен са влюбените, изпитващи дълбока и пълноценна любов.
Влюбвайте се! Рискът си струва!
18 март 2004 година
Пловдив, България
