FenomeniBG.com :: световни мистерии, феномени, конспирации, научни загадки, нло, извънземни, алтернативна медицина
Главно меню




Важно: прочетете тази статия относно достоверността на материала отдолу!
Физика : Гравитация
Публикувано от Geo на 2005/8/9 23:43:53 (7143 прочита )

Гравитация

Гравитацията е една от най-малко познатите сили, въпреки че ролята, която играе в нашия живот, е може би една от най-важните. Физиците признават, че гравитацията е коренно различна от всичики останали сили. Нютон е първият, който описва ефекта на гравитацията. Айнщайн, може би най-значимия учен на 20 век, прави огромна стъпка към разбирането на гравитацията и подобрява способите за нейното измерване. Въпреки това ние все още не знаем какво предизвиква гравитацията и затова тя е толкова различна от останалите сили...

Гравитацията е една от най-малко познатите сили, въпреки че ролята, която играе в нашия живот, е може би една от най-важните. Физиците признават, че гравитацията е коренно различна от всичики останали сили. Нютон е първият, който описва ефекта на гравитацията. Айнщайн, може би най-значимия учен на 20 век, прави огромна стъпка към разбирането на гравитацията и подобрява способите за нейното измерване. Въпреки това ние все още не знаем какво предизвиква гравитацията и затова тя е толкова различна от останалите сили.

 

Гравитацията според Айнщайн

Нютоновата теория за гравитацията е един от най-големите триумфи на научната мисъл. Неговите изводи са защитени от наблюдения и опити с учудваща точност. Въпреки това, теорията на Нютон, както и всяка друга, е невярна в някои случаи. Например перихелиът ( точката в орбитата на планета, в която тя е най-близо до Слънцето ) на Меркурий се измества с 43 секунди на всеки сто години. "Бързото" изместване не може да бъде обяснено от теорията на Нютон. Друг недостатък на тази теория е нейното прилагане на големи разстояния. След успеха на теорията полевата същност на електроматнитните сили на Максуел, става необходимо да се обясни гравитацията по подобен начин. Заради тази нужда, Айнщайн създава своята теория за гравитацията. тя представлява приближаване теорията на Нютон към физическата действителност. В случаите, в които последната важи, теорията на Айнщайн се свежда до нея. Може би най-голямото предимство на Айнщайновата теория е, че поставя Нютоновата теория на геометрична основа.

 

Теория на относителността

Преди да влезем по-навътре в теорията за гравитацията на Айнщайн, ще разгледаме друг неговите известни трудове. Един от проблемите пред физиката на 20 век беше проблема с отностелността. В нютоновата физика има един клас инертни обекти, за които законите на динамиката са едни и същи. Законите на Нютон са изпълнени. Тези обекти са или напълно неподвижни, т. е. с ускорение равно на 0 за неопределено голя период от време, или се движат с еднаква скорост. Законите на динамиката са относителни за тези обекти. Тази относителност е наречена Галилеева.

Това е ситуацията преди теорията на Максуел за електромагнетизма. Вместо очквания огромен успех, тя поставя огромен проблем. Не всички инертни обекти следвали законите на Максуел. Два инертни обекта с една и съща скорост измервали различна скорост на светлината. Максуел разбирал проблема се опитал да разреши проблема като определи своята теория като приложима само за обекти непроменливо отнасящи се към рамка, определена от субстанция, наречена етер, която изпълвала цялото пространство. Това обаче се оказва не просто незадоволително решение, защото зависело от гледната точка. Никакви наблюдения не показвали движението на Земята през този етер, изпълващ пространството. Айнщайн решава, че проблемът не е в теорията на Максуел, а в Галилеевата отнсителност. Това разбира се значело, че законите на Нютон не можело да бъдат верни. Всъщност те са верни, но само за неподвижни обекти или за обекти, движещи се с много малки ( в сравнение със скоростта на светлината ) скорости. Законите на динамиката за обекти, движещи много бързо ( почти със скоростта на светлината ), трябвало да бъдат сменени. Една от важните промени била тази, че нищо не може да се движи по-бързо от светлината. Това е следствие от изискването, че всички инертни обекти, независимо колко бързо се движат, могат да достигнат скоростта на светлината само във вакуум. Вторият закон на Нютон все още бил верен, в смисъл че скоростта на промяна на кинетичната енергия на едно тяло е пропорционална на приложената сила, но значението на "кинетична енергия" вече било различно. Тя се определя като функция на скорстта на тялото, която става все по-трудно увеличима, с увеличаването на скоростта. На тяло с определена маса, по-голяма от нула, е необходимо безкрайно количество енергия, за да достигне скоростта на светлината. Единствено частици с маса, равна на нула ( като частиците, съставящи светлината, фотоните ), могат да се движат със скоростта на светлината.

 

Отново за гравитацията

Една от последиците от теорията на относителността била, че Нютоновата теория за гравитацията вече не с използвала за инертни обекти, движещи се относително един спрямо друг. Това от своя страна значело, че трябва да се развие нова тероия за гравитацията, съобразена с теорията на относителността. Основно положение в Нютоновата теория е концепцията за абсолютно пространство. Според Нютон съществува такова абсолютно пространство, което не се променя и не зависи от състоянието на обекта. До концепцията аз абсолютното пространство го довел един експеримент, осъществен лично от него. Той завързал с въже кофа, пълна с вода. Той въртял кофата, докато въжето се усукало и я пуснал. Кофата започнала да се върти. Нивото на водата в кофата е равно, преди да се завърти кофата. След това, разбира се, водата започва да се върти заедно с кофата и с една и съща скорост. В този момент повърхността на водата е накъдрена във формата на парабола. Докато кофата се движела заедно с водата, нивото било равно. Повърхността на водата била накъдрена само когато тя не се движела заедно с кофата. Нютон решава, че не движението на кофата променя повърхността на водата, защото когато повърхността на водата се накъдрела тя вече не била под въздействието на кофата, а се движела сама. Някак си водата разбирала, че се върти. Нютон заключва, че има абсолютно пространство, което решава върху кое действа някаква сила и върху кое - не. В следствие само обекти в покой или движещи се с еднаква скорост спрямо това абсолютно пространство, можели да бъдат инертни обекти.

Ернст Мах, австрийски физик, изказва несъгласие с Нютоновата интерпретация на експеримента. Той твърдял, че всяко знание е разделено от сетивата, и затова отказва да признае всяко твърдение, което не е подкрепено с емпирични доказателства. Той не признава абсолютното пространство на Нютон. Мах смятал, че водата взаймодейства с масата около нея, както и Земята, и че се върти спрямо нея. Както посочва Мах, кофата има малка маса, но никой не може да каже как ще се държи водата, ако кофата е със стени, дебели няколко километра. Неговата теория на гравитацията следователно не позволявала съществуването на никакво абсолютно пространство. Инертните обекти в неговата теория били само в покой или в движение с еднакви скорости, спрямо някакво пространство, определено от цялото вещество във Вселената.

Това ново разбиране за относителността силно повлияли на Айнщайн в разработването на неговата теория на относителността. Той установил принципа на еквивалентността. Според този принцип, при наличието на гравитационно поле ( независимо къде ), е възможно да се определи обем, за когото законите на физиката са идентични на тези на неподвижен обект ( т. е. обект, върху когото не действат никакви сили ). По-този начин в някакъв смисъл теорията на Анщайн се оказва по средата между Максуел и Нютон. Материалът около нашия обем определят рамка, идентична на неподвижната рамка, но след като тази рамка е определена, законите за разпределение на масата вече не важат за целия обем.

Този принцип на еквивалентността може да обяснен и малко по-просто. Нека си представим нагъната линия. Ако отрежем малка част от нея, тя изглежда по-малко нагъната. Ако продължим да се фокусираме върху все по-малки части от линията, накрая ще виждаме толкова малка част, че ще ни изглежда права. Подобно нещо става всеки ден пред очите ни, когато гледаме повърхността на Земята. Ние виждаме толкова малка част от нея, че ни изглежда права като тепсия, но в действителност всички знаем, че е кръгла. Забележете колко близко е това до идеята, че ако вземем достатъчно малък обем в дадена точкаот гравитационно поле, ние може да определим рамка, в която може да забравим за съществуването на такова поле. Съществуването на огромни обекти като Слънцето причинява нагъване. Нагъването на пространството разбира се е доста трудно за представяне. Земята също е нагъната. При това тя е двуизмерна нагъната повърхност в триизмерен обем. Още по-трудно е да си представим нагъната три- или четириизмерна структура. Въпреки всичко, математическите похвати за определяне на нагъването на двуизмерен обект са подобни на тези за нагъването на обекти в по-високи измерения. В отсъствието на маса геометричната форма на пространствено време е плоска като плот на бюрото. Когато има маса, пространственото време се нагъва, така че да пасне на повърхността на Земята ( или на водата в кофата ). В присъствието на маса обаче нагънатата повърхност е в четири измерения ( три за обем и едно за време ) вместо в две. Както може да се очаква, теорията на Айнщайн се свежда до Нютоновата теория, когато гравитационното поле не е много силно, както е в Слънчевата система. Това обяснява и успехите на Нютоновата теория при обясняването на движението на планетите в слънчевата система. Нютоновата теория се проваля при Меркурий, който се намира най-близо да Слънцето, кадето гравитационното поле е най-силно. Бързата прецесия на Меркурий се обяснява напълно при прилагането на теорията на Айнщайн.

Някои от последиците от теорията на Айнщайн са доста далеч от основните положения в нашя живот. Тъй като присъствието на маса нагъва пространствено времето, правите линии вече не са прави в смисъла, в който го разбираме ние. Представете си двама души, застанали гръб до гръб на Северния полюс. Ако те тръгнат по това, което смятат за права линия, те ще се срещнат на Южния полюс лице в лице. Това не би се случило, ако Земята беше плоска.Това е съвсем различно от геометрията на Евклид, където успоредните линии никога не се срещат и правите линии продължават в двете посоки до безкрайността. В нагънатото пространство те се обръщат и се срещат. Подобно на това в нагънатото пространствено време правите линии се държат странно. Два лъча светлина, които са успоредни в плоско пространствено време, ще продължат да се движат успоредно и дистанцията между тях нито ще се увеличава, нито ще намалява. В нагънатото пространствено време рзстоянието между двата лъча ще се промени. Това било наблюдавано от сър Артър Едингтън по време на неговите наблюдения върху звездите близо до Слънцето по време на пълно слънчево затъмнение. Той забелязва, че те са на различни места на небосвода. Това означава, че светлинните лъчи, достигащи до нас от тези звезди, се отклоняват от въздействието на масата на Слънцето.

Друга последица от теорията на Айнщайн и принципа на еквивалентността е разширяването на времето. Представете си две точки в гравитационно поле, например Земята и Плутон в гравитационното поле на Слънцето. Според принципа за еквивалентността около всяко от двете тела ние можем да определим малък обем, където има инертен обект, за който физичните закони са същите както за неподвижен обект. Обемът обаче трябва да е малък. Получава се така, че обектът, инертен в обема около Плутон няма да е инертен на Земята. Представете си, че обектът на Плутон е часовник. Той ще работи точно спрямо времето на Плутон. Това обаче ще е различно от начина, по който ще работи същия часовник, но на земята. Колкото по-близо до Слънцето сме, т. е. колкото по-силно става гравитационното поле, толкова по-бавно ще ес движи часовникът, в сравнение с това колко бързо трябва да се движи на Слънцето. Разбира се тук на Земята не само часовникът, но и всичко останало се движи по- бавно, но ние не го забелязваме, защото се движим по-същия начин.

 

Разкритата мистерия на гравитацията?

Най-често се приема, че Вселената е създадена с така наречения Голям взрив, експлозията която науката нарича единност. Тази единност, точка без измерения, състояща се от цялата материя на Вселената, се разпада на друга единност. Има един проблем с този сценарий. След като материята е достигнала състояние на безизмерна точка тя вече не е материя. Материята в своята същност съществува в материално измерение определено от височина, ширина, дължина и време. Веднъж напуснала това измерение, материята се превръща в енергия. Тъй като енергията не заема място, то тя може да се нарече неизмерима точка. От това следва, че Вселената е възникнала от експлозията на енергията, отговаряща на всичката материя във Вселената преди това.

Ако оставим материята на страна, остава въпросът какъв вид енергия е експлоадирала и защо. Тази енергия произлиза от разрушена материя. Това ознчава, че разрушаната загубва своя електромагнитен компонент, а след като това стане материята спира да съществува и се преминава в състояние на енергия. Трябва да е ясно, че силните и слабите ядрени сили също се имат предвид при използването на термина електромагнетизъм.

Има два вида енергия: енергията взаимодействаща с материята, докато тя трепти между състоянията на енергия и материя. Освен това съществува енергията на квантовия вакуум. Тази енергия взаимодейства със енергията във форма на материя и заради това може да бъде наречена енергията зад материята. Религията нарича тази енергия духовна.

Когато материята бъде разрушена, нейният енергиен компонент също спира да съществува. Разрушената енергия свършва като енергия на квентовия вакуум, сферата на духовността. Тази енргия не се разрушава, а отговаря на умрялата, разрушена материя. За да се съживи тази енергия е необходим приток на енергия. Такъв приток се е получил при големия взрив. При разрушаването на материята тя се разделя с електромагнитната си енергия. Тя обаче не се губи. Отделяйки се от мъртвата материя тази енергия формира своя собствена безмерна точка в квантовия вакуум. Когато се отдели цялата електромагнитна енергия от цялата материя във Вселената се получава втора безмерна точка. И двете точки са част от енергията на квантовия вакуум. Едната точка отговаря на цялата разрушена материя във Вселената, а другата - на цялата електромагнитна енергия, която е поддържала материята жива. В тази ситуация тези две безмерни точки от противополжна природа се срещат и експлоадират. От силата ан тази експлозия, наречена Големия взрив, двата типа енергия се обединяват и се получава нова материя, водород и малък процент хелий.

Може би въпросът сега е какво още е експлоадирало. Първият Голям взрив, който създава първата Вселена, трябва да е бил причинен от сблъсъка на противоположни енергии. Проблемът е, че не е имало електромагнитна енергия или материя, с която да се сблъска. В този случай трябва да приемем, че сблъсъкът е станал между два типа енергия на квантовия вакуум или иначе казано - духовна енергия. Първият сблъсък на тези противополжни енергии е предизвикал процесите на създаване е разрушаване в първичния Голям взрив. Впоследствие, когато материята умира и Вселената се разрушава, тези енергии на квантовия вакуум привличат енергиите електромагнитните енергии, а енергията на мъртвата материя нараства като обем от Вселена на Вселена. За по-лесно нека наричаме енергията, свързана с електромагнетизма позитивна, а енергията, свързана с мъртвата материя - негативна.

От гореспоменатото става ясно, че Вделената по своята същност е духовна структура. На второ място идват електромагнитните енргии и материята. Произходът, начинът ан създаване и типа материя, създадена в Големия взрив предопределят съдбата на материята от нейното създаване до нейния край. Материята се състои от два компонента - самото вещество и електромагнитната енергия, която прави това вещество живо. Тази двойнственост отговаря на двойнствеността на духовните енергии или квантовия вакуум. Накои наричат тази двойнственост. Позитивнаа част се състои от електромагнитните сили, а неготивната - материя и гравитация. Заедно двете, позитивната и негативната част, създават и поддържат живата материя.

Силните и слабите сили на атома поддържат гравитацията на атомно ниво и държат електроните в своите орбити. В космоса електромагнитизма се определя от космическите тела. Електромгнетизмът е навсякъде както и гравитацията. Гравитацията определя структурата на Земята. Тежките метали образуват ядрото, а по-леките скали образуват земната кора. Между тях има течна магма. Тежкото ядро се върти по-бавно от леката кора, а магмата действа като смазка. Електромагнитните линии на ядрото и на кората се пресичат и образуват електромагнитното поле на Земята.

Гравитацията е свързана с материята и образува миниатюрни гравитационни полета около всеки атом. На местта, където полетата се пресичат, те не се унищожават, а се усилват. Колкото повече полета се пресимат на едно място, толкова по-силна става гравитацията на това място. Една планета има безброй подобни полета в себе си и затова общия резултат е едно голямо и силно поле. Където има материя има и гравитация. Колкото повече материя има, толкова по-силна става гравитацията. Има пряка връзка между материя и гравитация, която не може да се превъзмогне по друг начин, освен чрез поток от енергия. За да преодолее земната гравитация, космическата ракета използва огромно количество енергия. Никой опит да се измисли обща теория за полетата не е успял. Досега са намерени общи правила за електромагнетизма и силните и слебите сили, действащи в атома. Нито един опит да се включи гравитацията в тази рамка се е провалял. Това е така, защото електромагнитните сили и силните и слабите сили в атома са противополжни на гравитацията.

Материята и гравитацията не могат да бъдат разделени. Причината за това е, че материята е енергитизирана гравитация. От това следва, че да разделиш материята от гравитацията, означава да я разделиш от самата нея, което е невъзможно.

За да разберем горното твърдение, трбва да се фокусираме върху създаването на материята в Големия взрив и в нейния край. Когато материята в предишната Вселена изгубва своя електромагнитен комопонент, тя не тръгва безцелно из космоса. Тя изгубва своята материална същност и с превръща в енергия в центъра на гравитацията на Вселената, намиращ се в квантовия вакуум или в сферата на духовната енергия, както биха го нарекли някои.

Енергията на квантовия вакуум в гравитационния център се свързва с енергията, свързана с енергията. Този приток на енергия причинява Големия взрив и вкарва електромагнитните сили в гравитационните енергии на Вселената, а след това възниква и енергитизираната жива материя. Това означава, че новополучената материя произхожда от позитивните е негативните енргии на квантовия вакуум, които остават като сянка на тази материя в духовната сфера. Това означава, че още от самото си създаване материята е свързана с гравтацията и те не могат да бъдат разделени. Може да се твърди и , че

Материя = Гравитация.



Свързани връзки
#Повече за Физика
#Статии от Geo
Версия за принтиране   Изпрати тази статии на приятел
- Страницата е генерирана за 0.05 Секунди -