Астероидите са първични обекти, останали от създаването на Слънчевата система. Днес има две мнения в средите на астрономите. Едното е, че астероидите са остатъци от планета, разрушена в следствие на някакво бедствие, воже би сблъсък с космическо тяло, преди много хилядолетия. Другото мнение е, че астероидите са остатъчна скалиста материя, която никога не е била част от планета.

Създаването на Слънчевата система

Водещите разработки по въпроса за образуването на Слънчевата система сочат, че Слънцето възниква от събирането на облаци газ и прах. Остатъците се оформят като огромен диск, който се върти около новосъздадената звезда. ( Прочетете и алтернативните разработки в старницата "Горещо ли е Слънцето?" )

В ранните години на Слънчевата система, газовите облаци, останали след образуването на Слънцето се обединяват и образуват астероиди, комети и планети. Този процес продължава около 100 милиона години. Гравитацията на по-отдалечените от Слънцето планети привлича още газови облаци, които увеличават масата им. Тези гигантски планети абсорбират повечето от остатъчния газ. Най-малките планети са привлечени от гравитацията на Слънцето, което ги поглъща. Планетите, формирани в най-крайните части на системата се откъсват от нейната гравитация. ( прочетете противоречива теория за формирането и живота на звездите в "Горещо ли е Слънцето?" )

Астероидния пояс

Астероидите са първични обекти, останали от създаването на Слънчевата система. Днес има две мнения в средите на астрономите. Едното е, че астероидите са остатъци от планета, разрушена в следствие на някакво бедствие, воже би сблъсък с космическо тяло, преди много хилядолетия. Другото мнение е, че астероидите са остатъчна скалиста материя, която никога не е била част от планета.

Изчислено е, че общата маса на астероидния пояс е около една хилядна от масата на Земята. В действителност всички астероиди, от най-големите до тези с диаметър 1 метър, събрани заедно, биха образували обект с диаметър не по-голям от 1500 км, което е около 1/6 от диаметъра на Земната луна. В Астероидния пояс е само част от материята, съществувала някога между Марс и Юпитер, която може да е била между 2 и 10 пъти по-голяма от масата на Земята. Смята се, че слънчевите ветрове от младото слънце, гравитационното влияние на Юпитер, динамичните взаимодействия с други големи космически обекти и протопланети през първите 100 милиона години, както и продължаващите сблъсъци с по-малки космически обекти през следващите 4.5 милиарда години след образуването на планетите, станали причина повечето от масата на въпросната планета да се разпръсне из Слънчевата система и в междузвездното пространство.

Проблемът със съществуването и унищожаването на тази планета, която евентуално е съществувала между Юпитер и Марс, е че общата маса е твърде малка, доста по-малка от масата на Луната например. Освен това е много трудно да бъде разрушена една планета. Сблъсък с комета или комбинираното влияние на гравитациите на Слънцето и Юпитер не са достатъчни за да разрушат планета. При сблъсък с комета би станала огромен кратер на повърхността на планетата, но сблъсъка не би освободил достатъчно енергия, за да се разруши планетата. Най-големите кратери на Луната, който образуват "моретата", са следи от сблъсъци с обекти с диаметър няколко километра (толкова е и диаметъра на твърдото ядро на средна по големина комета). Тези сблъсъци са били достатъчно силни, за да се образуват кратери с диаметър няколко хиляди километра. При тези сблъсъци кометите пробиват твърдата кора на планетата, като по този начин позволяват на магмата да излезе на повърхността и да образува тъмния базалтов слой, който е забележим с просто око от Земята ( тъмните петна по повърхността на Луната ). Луната обаче е успяла да преживее тези сблъсъци.

Гравитациите на Слънцето и Юпитер са твърде слаби на разстоянието, на което се намира астероидния пояс, за да разрушат планета, въпреки че биха оказвали влияние върху формата и орбитата й. Гравитацията може да разруши планета или луна, ако тя премине на разстояние от друга планета или звезда, известно като радиуса на Роче ( или границата на Роче ). Границата на Роче определя разстоянието от центъра на планета или звезда, в което всяко голямо, твърдо тяло ще бъде разкъсано от гравитационните сили. Невъзможно е формирането на луна на това разстояние, поради същите причини. Границата на Роче все пак е близо да тялото според астрономическите мерки, само няколко пъти по-голяма от радиуса на планетата ( звездата ). За пример може да вземем малките частици, изграждащи пръстените на Сатурн. Те всички лежат в границата на Роче. Това означава, че те са или остатъчен материал от формирането на планетата, който поради гравитационните сили не може да образува луна, или са остатък от луна, чиято орбита постепенно се е свивала и я е приближавала до границата на Роче, така че когато я достигнала се е разпаднала.

 

 

Хипотезата за експлоадиралата планета (ХЕП)

Научната хипотеза за експлоадиралата планета (ХЕП) гласи, че кометите, астероидите и повечето метеорити са възникнали в една или повече планетни експлозии в Слънчевата система. Тази теория е разработена от американския астроном д-р. Том Ван Фландърн, който събира впечатляващи доказателства за нея от края на 70-те години на 20-и век. Д-р. Ван Фландърн е автор на много научни трудове върху ХЕП, както и на книгата "Тъмна материя, изчезнали планети и нови комети", публикувана през 1993 година.

ХЕП в религията и митологията твърди, че древните религии на Египет, Месопотамия и Гърция са култове към експлоадирали планети, а днешните религии Юдаизъм, Християнство и Ислям са техни наследници. Древните саги и митове според ХЕП са предавали историята на експлоадиралата планета. Осноположник на ХЕП в религията и митологията е Алан Алфърд, който пръв защитава теорията в своята книга "Решението Феникс", публикувана през 1998 г. ). По-късно той я изяснява и разширява значително в следващите си книги "Когато боговете слязоха на Земята" ( 2000 г. ) и "Тайните на Атлантида" ( 2001 г. ). Въпреки това през 2001 година ХЕП в религията и митологията е все още непроверена от независими учени. Все пак трябва да признаем, че тя преодоля всички тестове, на които бе подложена досега. Въпреки това не очакваме хипотезата да бъде призната скоро, тъй като по правило академичните среди се отнасят с подозрение и недоверие към всички теории, който не излизат от техните среди. Въпреки това Алан Алфърд спечели подкрепата на уважаваните английски учени Майкъл Райс и Кристофър Гил.

 

Експлоадиралата планета

Съществува мнене, че астероидния пояс, луните, кометите, метеорите, Плутон и четирите газови планети са възникнали след експлозията на огромна планета.

Нека се спрем на астероидния пояс. Астероидите са съставени от три типа материя: никел и желязо, (елементи, съществуващи в ядрата на планетите ), вулканични скали, ( които съществуват под повърхността на планетите) и скали, ( които съществуват по-повърхността на планетите ). Това означава, че има много голяма вероятност астероидите да са образувани при разрушаването на планета. Ако астероидите бяха образувани от остатъци от образуването на Слънчевата система, те трябваше да имат само скали в структурата си.

Учените често наблягат на факта, че астероидния пояс не съдържа достатъчно материя, за да съставят планета. Да смятаме, че цялата материя от взривената планета се съдържа в астероидния пояс, означава да пренебрегнем силите на експлозията, които изстрелват материята във всички посоки.

Често се изказва мнението, че сблъсък с комета или метеор, дори с диаметър няколко километра, не би могъл да разруши планета, а като пример се дава Луната, която явно е оцеляла след няколко такива сблъсъка. Положението обаче се променя, когато приемем, че кометите и метеорите са възникнали след експлоадирането на планетата. Тогава се оказва, че тази планета не е можело да бъде онищожена в сблъсък с комета или метеор.

Обяснението за експлозията на планетата може да е в катаклизъм, настъпил на самата планета. Нека вземем например вулканът Йелоустоун, за когото се знае, че изригва веднъж на всеки 600.000 години. Най-големия вулкан, известен на човечеството се намира на повърхността на Марс. Той се нарича Олимп. Диаметърът на кратера на Олимп е 595 километра, а неговата височина 25 километра. Това означава, че в неговото гърло може спокойно да се помести цяла България, а връх Мусала би изглеждал като джудже до него. Ако подобен супервулкан се е намирал на повърхността на планетата и е избухнал след такъв дълъг период с голяма сила, той би могъл да предизвика верижна реакция, която би могла да разруши планетата.

Обикновенно се приема, че луните, астероидите, кометите и метеоритите са съставени от първична материя, която не е била включена в структурата на Слънцето или на някоя планета. Теория и реалност обаче са доста различни неща понякога. В състава на една планета влизат различни вещества. Газът в една планета не е само в нейната атмосфера. Големи количества газ са затворени във вътрешността на планета. При изригването на вулкан се освобождава именно част от тези газове. Облаците от тези газове се наричат пемза. Част от тази пемза се връща във вулкана. С времето тази пемза се накисва с дъждовна вода. Тя натежава, в следствие на което скалните пластове отдолу може да не издържат. Това отваря кратера и предизвиква експлозивно изригване. Това се случва при изригването на планината Свети Хелън. Такъв сценарий, но разигран в много по-големи мащаби, може да е предизвикал огромно експлозивно изригване, което да е унищожило планета.

Подобна експлозия би предизвикала верижна реакция, при която се отделят три типа газ: атмосферен газ, газ от вулканичните скали и газовете водород и хелий. Последните два газа се смятат за първични, образувани в самото начало на нашата вселена. Образуването на тези газове не спира тогава. Ние можем да наблюдаваме стадиите, в които се образуват тези два газа. Едни от местата, където се образува хелий и водород са центровете на галактиките, които периодично отделят облаци от тях. От тези облаци се формират звездите. При експлозиите на супернови се образувал прах, който след това влизал в състава на планетите.

В Слънчевата система има 4 газови планети, чието съществуване може да бъде обяснено само чрез експлозията на голяма планета. При формирането на слънчеви системи, целият газ се събира в центъра на системата, за да оформи звездата. Ето защо газовите планети, който обикалят в по-отдалечените части на нашата система, не може да са съществували от създаването й. Газовете, формиращи тези 4-ри планети са от разрушената голяма планета. Тъй като знаем състава на газовите планети, няма да е трудно да определим, дали това наистина е така.

Нека преди това се спрем на състава на кометите и метеорите. Те не може да датират от създаването на Слънчевата система, защото са съставени от сложна материя. Кометите са съставени от лед, като често имат парче скала в сърцевината си, а ние знаем, че водата, независимо в кое от агрегатните си състояния, не може да се формира в открито пространство. Вода може да се образува само на повърхността на планета с атмосфера. Кометите осигуряват най-важното доказателство за съществуването на експлоадирала планета в Слънчевата система. Метеорите и кометите са остатъци от кората на взривилата се планета, които са били изстреляни с голяма скорост далеч от формиращите се газови планети и не са били привлечени от тяхната гравитация. Гравитацията на Слънцето обаче ги задържа в орбита и днес тези комети и метеори, които не са се сблъскали с някоя планета или луна, продължават да кръстосват нашата система. Кометите губят част от своята маса при преминаване близо до Слънцето. Те изглеждат различно при следващото си преминаване, особено ако са загубили достатъчно материя, за да се разпаднат, а след това, както остатъците от кометата, която се сблъска с Юпитер пред няколко години, се блъскат в някоя планета да продължат да обикалят като метеори, или просто да изчезнат. Заради силния си електромагнитен заряд, Юпитер и Сатурн увличат в тяхната структура повечето от негазообразната материя на експлоадиралата планета. Електромагнитния заряд на Нептун и Уран са достатъчно силни, за да привлекат подобна материя, от която се образуват техните луни ( Нептун има 2, а Плутон само една луна - Харон, която някои смятат за двойник на планетата, защото нейния размер е почти колкото на самата планета. Много повече на брой са луните на Юпитер - 16 и Сатурн - над 21 луни ). Току що получихме и обяснението на странното разнообразие от луни ( скалисти, ледени, с вулканична активност и т. н. ) - те са различни, защото са били от различна част на експлоадиралата планета. Ще докажем това, като разгледаме някои от луните на Юпитер и други интересни луни в нашата система поотделно..

Ганимед е съставен от бивш океан, който бил изхвърлен заедно със островите си и част от бреговете. Под действието на гравитацията тази луна се оформила като топка от лед и скали, като писледните поради по-голямата си тежест останали предимно в центъра на луната.

Калисто, подобно на Ганимед, е бил един от океаните на разрушената планета, но с много малко или никакви скали и много пясък. Пясъкът и водата се смесили при експлозията. Преди целия пясък да се оттегли към центъра на новоформираната луна, повърхността, съставена от смес от пясък и вода, замръзнала. Действително днес повърхността на Калисто е съставена от пясък и вода.

Европа е възникнала от магмените маси на разрушената планета. Под действието на гравитацията течната магма се свива в сфера и образува твърда кора. Този процес освобождава много вода, която преминава в твърдо състояние на повърхността на луната, като я прави гладка. Дълбоките бразди, които я насичат са се образували при по-късни движения на изстиващата магма. За разлика от другите луни на Юпитер на Европа няма кратери. В периодите на най-голяма метеоритна активност повърхността на Европа е била течна и следите от сблъсъците просто не личат под големия слой вода, която в последствие замръзва, запазвайки предишната си гладка форма.

Амалтея, най-вътрешната луна на Юпитер, е остатък от планинска верига от разрушената планета. Тази скална формация запазва формата си заради твърдата си структура. Тя не приема сферична форма под действието на гравитацията и до днес представлява купчина космически развалини, разказващи за катастрофа от невъобразими размери.

Останалите луни на Юпитер са малки, но по подобен начин може да бъде обяснен техния произход.

Титан е най-голямата луна на Сатурн. Тя възниква от останките на ядрото на бившата планета. Титан е толкова голяма, че все още не е изстинала напълно. Титан има и атмосфера, образувана в следствие на активната вулканична дейност на повърхността й. Тя се задържа около луната, заради нейната отдалеченост от Сатурн и заради силната й гравитация. Това я различава от Йо, луна в орбита около Юпитер, която има същия произход, но газовете, отделени от нейните вулкани не могат да образуват атмосфера заради силната гравитация на Юпитер.

Нашата собствена луна се оказва една от най-интересните в Слънчевата система. Тя действа като регулационен механизъм, контролиращ много живи и неживи форми на Земята. Лунната гравитация е причина за приливите и отливите на Световния океан. Програми за изследване на животните и растенията показват, че влиянието на лунната радиация върху живите огранизми е изключително голямо. Биологични експерименти показват извън всяко съмнение, че много организми разчитат на разликите в лунната радиация, за да определят своите жизнени цикли.

Земната луна очевидно е съставена от материя от ядрото на разрушената планета. Кръглите куполни образувания по повърхността й свидетелстват за газови мехури, които са се охлаждали и застивали при излизането си на повърхността. Кръглите катери с перфектна форма не са от сблъсъци с метеори, а от газови мехури. Луминисценти ефекти в тези кратери показват, че тези газове все още действат. Скални късове от Луната, донесени от няколко експедиции на НАСА ( директен превод от английски на NASA - Nort-American Space Asosiation. На български - САКА - Северно-Атлантическа Космическа Асоциация ) показват, че съставът на лунната повърхност е доста по-различен от този на земната. Това доказва, че теорията, че Луната е част от Земята, намираща се в Тихия океан, която се е откъснала след сблъсък с метеорит, е грешна.

Концентрацията на много следи от сблъсъци с метеори само от едната страна на Луната показва, че те са били в много къс период от време - точно както би се случило ако експлоадира някоя планета.

Твърде много факти доказват, че теорията за експлоадиралата планета може би е вярна. Да се надяваме, че астрономите ще обърнат повече вничмание на тази теория. Ако това стане може и да я видим някой ден в учебниците.